Снощи не бях на стадиона. Не бях сред тези 40 хиляди, които отидоха на „Васил Левски“. Гледах бенефисния мач на Христо Стоичков по телевизията. Със сигурност като стотици хиляди други българи. Може и милиони.

Няма значение. Не е в това въпросът.

Работата е там, че не Христо Стоичков, а ние тук сякаш все по-често имаме нужда от доказателство, че още има поводи, които да заведат 40 хиляди на стадиона при проливен дъжд за спортно събитие.

Не Христо Стоичков, а ние тук имаме повече нужда от подобни вечери. Затова няма как да не се съглася с думите му, че този празник бе за хората.

Е, разбира се, че Стоичков бе в основата. Разбира се, че неговият юбилей е поводът. Разбира се, че случилото се ще подхрани егото му. И напълно заслужено! Друг би ли се чувствал по различен начин? Нима емоциите му не са оправдани?

Но също така е неоспоримо, че и за тези на стадиона, и за тези пред екраните спектакълът ще остане траен спомен. А също и доказателство, че когато има защо, дори „интернет феновете“ ще бъдат изтласкани от онези, които са готови да стоят часове под дъжда. Ако си заслужава!

източник: Lap.bg, Илиан Телкеджиев

В петък вечер, на 20-и май определено си заслужаваше. Христо Стоичков ни върна към времената, когато България обръщаше Германия от 0:2 до 3:2 и когато пак имаше скандали, само че имаше и победи.

В петък вечер един от тези, на които толкова изтърканото от употреба в днешно време „легенда“ приляга напълно естествено, не си тръгна огорчен, а с пълно сърце.

Факт е - Стоичков нито е хрисим, нито е дипломатичен. Той е просто Христо Стоичков.

И точно заради това лошото остава на заден план.

Въпрос на избор.

Предпочитам да споделя емоцията от вечерта на 20-и май. Да мога да видя мъката му от загубата на близък приятел. И да преживея сълзите му за Трифон Иванов.

Точно в този момент Стоичков бе един от нас, а иначе е уникален.

Затова макар и от екрана благодарностите на Христо Стоичков прозвучаха толкова искрено. Може за някои да е късно или прекалено нагласено.

Пак въпрос на избор.